Хапвам си днес от новия пилешки снадвич на една верига за бързо хранене /мдаааа знам че не е здравословно :)/ и докато го гарнирам с пържени картофки очите ми се пълнят със сълзи ... 
Спомних си как един ден се прибирам от центъра към вкъщи и се обаждам на мама да я питам трябва ли да купя нещо и тя ме моли, ако мога да мина през МД да и взема сандвич с картофки защото са и са прияли... мога разбира се, за нeя мога всичко!, взимам и от моята любима екстра - сладолед и по най-бързия начин ги доставям, за да не изстинат нещата в единия плик и да не се стоплят нещата в другия плик :) Хапваме си ги блажено полуизлегнати на дивана и се смеем как едно време като бях малка тя ми казваше че не обича сладолед в отговор на детското ми недоумение как може да има човек на който не му се яде сладолед непрекъснато /от малка съм си лакома / а истината беше че тогава нямаше как да ми обясни че на жените им се налага да пазят линия и да се лишават от някои неща. Тя имаше желязна воля за сладките изкушения, за което аз я награждавах с гордостта си че имам най-крсивата и елегантна майка на света ! :) 
Мама почина преди година и половина ... 
Трудно се ядат пържени картофки докато плачеш, но се радвам че винаги се появява нещо малко, което ми напомня за нея. 
Много ми се иска да взема по един сандвич с картофки и пак да се смеем, да я закачам че знам че обича брат ми повече от мен, но пък аз я обичам най-много ... и да я цункам.